Много населени места имат своите символи. За Ловеч това е Покритият мост – емблематична архитектурна забележителност и част от герба на града. Покритият мост е популярен туристически обект и се посещава ежегодно от хиляди туристи.
Оформен като „Улица на занаятите“, днес символът на Ловеч представлява романтична пътека, свързваща стария с новия град, чиято цел е търговците в магазинчетата да предлагат продукти на български народни занаяти, а занаятчиите да демонстрират на живо изработката на изделията си. Тук ателиета имат представители на различни художествени занаяти.
ВезбарствоБългарската шевица е национална ценност, която пази паметта на нашия народ.
Везането бива два вида - по брой на нишките в тъканта и по рисунка. За България е типично везането по нишките на тъканта. Веза се върху конопени, по-късно памучни и много рядко копринени платове.
Веза се предимно с вълнени конци със специална игла шиварка. Има десетки видове бодове - под игла, зад игла, кръстат бод и много други. Тези бодове биват успоредни и под наклон.
ГравьорствоГравира се на дърво, сребро, злато, мед, стомана, стъкло. Също така може да се използва техника на дълбок печат за разпечатване на хартия.
През Възраждането в цяла България се е гравирало предимно върху изделия от мед. Бакърджии украсяват своите съдове с остър чук.
Цинкографията е направление в гравьорството. След Освобождението навлиза в страната и се правят всички илюстрации на вестници и списания.
Доказателства за българска дърворезба има от края на IX и началото на Х век, описана от търновския книжовник Йоан Екзарх. Той пише, че има дълбока резба по камък, дърво и метал във Велики Преслав.
От етнографска гледна точка дърворезбата в България се дели на народна (пастирска) и професионална. Пастирската дърворезба е необемна, плитка. Прави се с нож и рядко с полукръгло или право длето. Практикувана е от овчари по хурки, кавали, гайди, наричани още писани, като резбата се запълва с барут или боя.
В Ловеч плитка дърворезба е използвана по колоните и капителите на къщите.
Грънчарството е един от най-древните занаяти. Технологията за производство на керамика била добре позната на древните балкански народи. Глинените изделия служели в сватбените и погребалните ритуали, а също така задоволявали ежедневните битови нужди.
През XII-XIV век керамичното изкуство в България се развива още по-интензивно. Характерни са растителни елементи с геометрични форми. Преобладават зелени, жълти и кафяви тонове.
Почти във всеки български дом има грънци. Те внасят топлина и уют в интериора.
ПлъстенеИзработването на изделия от нетъкан текстил „плъсти“ е традиционен български занаят. Най-ранното сведение за плъстени изделия е от Х–ХІ век. Има запазени образци от XVІІ, XVІІІ, XIX и първата половина на XX век.
Тъй като плъстите имат изключителни топлоизолационни и влагоустойчиви качества, българите ги употребяват за постелки, за езда на коне без седло, известни като „тегалтия“, „телтия“, „стеле“, за строеж на палатки.
Вълната от руното се боядисва с растителни бои. Чрез моделиране се правят обемни фигури, аксесоари, които несъмнено са част от съвременното приложно изкуство.
Кожарството (табалък) в Ловеч е бил процъфтяващ занаят. Работилниците (табахни) са се намирали по поречието на десния бряг на река Осъм, защото обработката изисква обилна вода. Ловешките табаци са били известни с обработената говежда кожа „кюселе“, за шиене на цървули. Овчите и козите кожи „мешини“ и „гьон“ са използвани за направа на обувки. „Сахтиени“ за подплатяване на дрехи.
Днес в Ловеч продължител на традиционния кожухарски занаят е майстор Анатоли Тонев.
